Овес: вид растение

Има голямо стопанско значение като зърнено-житна култура. Отглежда се за зърно, което е с висока хранителна стойност и е отлична храна за подрастващия организъм. Зърното се използва за приготвяне на грис, брашно за детски храни, овесени ядки. Притежава и високи фуражни качества и се включва в дажбата основно на коне. Интересен факт е, че семената, които се продават с търговското название „котешка трева“, която консумират котките с цел подобряване на храносмилането, са основно овесени.

Обикновен овес

Класификация

царство: Растения (Plantae) отдел: Васкуларни растения (Tracheophyta) (без ранг): Покритосеменни (Angiospermae) (без ранг): Едносемеделни (monocots) разред: Житноцветни (Poales) семейство: Житни (Poaceae) триб: Aveneae род: Овес (Avena) вид: Обикновен овес (A. sativa)

Научно наименование

Avena sativa Linnaeus, 1753

Обикновен овес в Общомедия

[ редактиране ]

Овесът има големи изисквания към влага, страда от високи температури и от засушаванията през лятото и има дълъг вегетационен период. Сравнен с останалите зимните житни култури, развива най-мощна и дълбоко проникваща коренова система с голяма усвояваща способност, а зърното му се налива по-късно. Това съвпада с периода на високи температури и ниска атмосферна влага, вследствие на което добивите от него за България са нестабилни и ниски.

Родината на овеса е на територията на днешна Монголия и североизточен Китай. Опознаването и използването му като култура от човечеството започва около две хиляди години преди новата ера. Предполага се, че в площите на житното растение двузърнест лимец в Предна Азия е имало голямо разнообразие от плевелни форми на овес. При преселението на народите и пренасянето на лимеца на северозапад тези форми като по-приспособими започват да го изместват. Преминава се към отглеждането на овес като самостоятелна култура. Най-древните следи от култивирани форми на овес са от бронзовата епоха от територията на Швейцария, Франция и Дания. Първото писмено споменаване на тази култура е в записките на древногръцкия лекар Диейхс, живял през IV век пр. Хр. Плиний Стари е писал за това, че древните германци отглеждали овес, а от семената му варили каша. Поради този факт римляните и гърците се отнасяли презрително към северните си съседи, които се хранели с храна пригодна само за добитъка. Клавдий Гален споменава, че овесът е отглеждан и в Индия. Педаний Диоскурид не само описва овеса, но го използва и в медицинската си практика. На територията на съвременна Русия овесът се явявал като една от най-важните култури. Този факт е споменаван още в летописите озаглавени „Начална руска летопис“ на древния монах и писател Нестор Летописец през XII век.

Съществувя документално потвърждение на факта, че през 779 година овесът придобива значителна известност в англосаксонска Англия. В продължение на няколко века овесената каша приготвена от овесено брашно, вода и сол е била основната храна за жителите на остров Великобритания, особено за Шотландия. В тези райони райони се оказва, че овесът е единствената култура пригодна за растеж при хладни и влажни условия.

Заедно с други известни за Стария свят култури овесът е пренесен и в Северна Америка. Овесът е пренесен от шотландци първоначално на островите Елизабет, недалеч от бреговата линия на щата Масачузетс. Оттук е разпространен на целия континент. На контенента овесът се е наложил като основна храна на конете, но е използван и за приготвянето на каша, в различни рецепти за пудинг и разнообразни печива.

В България овесът е разпространен в по-влажните високи полета на Югозападна България и по северните склонове на Стара планина. В останалите райони на страната е по-слабо разпространен. Основните сортове, районирани в България са германския „Ромулус“ и българските „Образцов чифлик 4“ и „Абритус 2“.

Терен (нива), който е засят с овес се нарича овесище. Лице, което се занимава с произвеждането на овес се нарича овесопроизводител (за женски род овесопроизводителка).

Посевният овес се дели на три основни форми:

• Разперен овес (Avena sativa grex var. diffusae Mordv.);
• Сбит (едностранен) овес (Avena sativa grex var. orientalis Mordv.);
• Голозърнест овес (Avena sativa grex var. nudae Mordv.);

Кореновата система на овеса е силно развита и от брадест тип. Тя прониква по-дълбоко от тази на пшеницата и ечемика. Обикновено достига дълбочина до 50 – 60 cm, но може и до 80 – 90 cm. Кореновата система проявява по-голяма усвоителна способност, както и по-активно дишане, в сравнение с другите житни растения. Първичната коренова система на овеса се състои от 3 ембрионални корена. Вторичните (адвентивни) корени се формират по време на фаза трети лист и след нея, като броят им достига 30 – 40.

Стъблото е с типичното устройство характерно за житните растения. Достига височина от 0,60 до 1,20 m и е с различна здравина. То е кухо, гладко и кръгло. Окраската му е тревистозелена, но може да бъде покрита и с восъчен налеп, който придава в различна степен сивкав оттенък. Много от сортовете проявяват добра устойчивост на полягане. Първите 5 – 6 възли са надземни, а останалите 3 – 5 – подземни. За разлика от останалите зърнено-житни култури като пшеница, ечемик, ръж, тритикале има специфичен характер на развитие и морфологично проявление на зародишните възли и междувъзлия. Характерно е проявлението на първото междувъзлие, разположено непосредствено под колеоптилния възел. То се нарича mesocotyl и се характеризира със способността си силно да се удължава, като участва заедно с колеоптила при изнасяне на централната пъпка към повърхността на почвата. Общата им дължина е 8 – 10 cm, което създава предпоставки за поникване на семената от по-голяма дълбочина.

Листата съответстват на брой с броя на стъблените възли. Всеки лист е съставен от листно влагалище с форма на отворен цилиндър и петура. Листното влагалище обхваща като освен му придава здравина и го предпазва и от неблагоприятни външни влияния. Листната петура е с ланцетна форма. На мястото, където преминава във влагалището се намира силно развито езиче (лат. – ligula). Интересен видов признак е липсата на ушички липсват. По този начин културата може да бъде разпозната от останали зърнено-житни култури още във фазата преди изметляване.

Съцветието при овеса е метлица, която бива с различна форма в зависимост от сорта. Тя се определя от разположението на страничните разклонения на метлицата спрямо централната и ос. По този начин се различават два основни типа метлици с подтипове:

• Едностранна или байрачеста – всичките странични разклонения са разположени от едната страна на метлицата.
• Разпръсната метлица – страничните разклонения са разположени около централното вретено във всички посоки. Според дължината на разклоненията и ъгълът, който те сключват с централната ос, метлицата се подразделя на няколко подтипа:
  • Изправена;
  • Храстовидна;
  • Разперена;
  • Увиснала (спяща);

Класчетата са разположени поединично върху малки подутини по върховете на крайните разклонения на метлицата. Класовите плеви (глумите) са дълги и сравнително широки. Имат ладиевидна форма и обхващат цялото класче. Само при голозърнестата форма на овеса горните цветчета остават непокрити от класовите плеви. Във всяко класче се образуват от едно до три, в по-редки случаи и четири цветчета, от които се формират две или три нормално развити зърна. Голозърнестият овес има от пет до осем цветчета, съответно и зърна в класче. Всяко от цветчетата се състои от по две цветни плеви, плодник с две перести близълца и три тичинки. Външната цветна плева е изпъкнала и отново с ладиевидна форма. Вътрешната цветна плева е по-тясна и по-нежна, с два ясно изразени ръба. Цветните плеви здраво обгръщат зърното, но не са сраснали с него. При голозърнестите форми цветните плеви са по-големи, но не обхващат добре зърното и то лесно се отделя от тях при вършитба.

Масата на 1000 зърна е 25 – 30 g. Освободеното от плеви зърно е заострено и покрито изцяло с власинки. Зърната от едно узряло класче се различават по големина и форма. Най-едро и най-дълго е зърното, образувано от най-долното цветче в класчето. Следващите едно-две са по-кръгли и издути. Понякога в класчето се формира само едно зърно, което е обвито от цветните плеви на две цветчета.

Сухото зърно съдържа около 12 – 14% вода, 50 – 65% въглехидрати, 9 – 22% белтъчини, 4,5 – 5,5% мазнини и витамините В1 и В2. Има висока смилаемост. 1 kg зърно съдържа една кръмна единица и 75 g смилаем протеин.

Зърното на овеса се използва предимно за фураж. В него плевите съставляват 20 – 30%. То е много полезно за конете и младите подрастващи животни. Овесената слама има по-висока хранителна стойност от сламата на другите житни растения и се използва за груб фураж (1 kg съдържа 0,39 кръмни единици и 18 g. смилаем протеин).

За консумация от хората се произвеждат овесени ядки и грис. Овесените ядки се консумират главно като каша, но могат да се използват и в различни тестени храни, като овесен кекс, овесени бисквити и овесен хляб. Овесът е и съставка на различни зърнени закуски, като мюсли и гранола. Той се използва и за производството на заместител на млякото (овесено мляко).

Използва се и като сурогат на кафето.

Поради ниските добиви площта на овесените насаждения по света постоянно намалява. Най-големите производители на овес са Русия, САЩ, Канада и страните от Западна Европа и Централна Европа.

Приложение в медицината

Овесът още от древността е известен и като целебно растение употребявано при лечението на различно заболявания и за профилактика на много от тях. Съдържа ценни антиоксидантни средство, които защитават от сърдечна надостатъчност. Подобрява състоянието на имунната система, предпазва я от инфекции и стабилизира кръвната захар, понижава риска от диабет тип II. Има общоукрепващо действие. Овесените ядки са много подходящи за възстановяване жизнените сили на хора изтощени в резултат на непълноценно хранене и за бързо възстановяване на болни след тежки заболявания. При възпаление на лигавицата на стомашно-чревния тракт овесът оказва благоприятно действие, прилага се и при повръщане и диария, някои форми на запек и за подобряване на перисталтиката. Продължителната употреба на отвара от овес повлиява благоприятно аденома на простатната жлеза, повлиява благоприятно повишеното съдържание на холестерол в кръвта, задръжката на течности при сърдечносъдови и бъбречни заболявания.

Външно овесената слама се прилага при ревматизъм, подагра и кожни заболявания, придружени със сърбеж.

Десетте най-големи производители на овес за 2005 г. (в милиони тона)
Русия	5.1
Канада	3.3
САЩ	1.7
Полша	1.3
Финландия	1.2
Австралия	1.1
Германия	1.0
Беларус	0.8
Китай	0.8
Украйна	0.8
World Total	24.6
Източник: Организация по прехрана и земеделие (ФАО)

 

 

Овесът е култура на умерения пояс. Той има по-ниско изискване към летните горещини и по-голяма толерантност към валежите в сравнение с другите зърнено-житни култури като пшеница, ръж и ечемик. Ето защо той е широко разпространен в райони с хладни и влажни лета като Северозападна Европа. Като едногодишно растениеможе да бъде засадено в началото на пролетта или есента за даде реколта съответно в края на лятото или през есента. Овесът може да вирее във високите долини на Хималаите, където умереният климат на този район не е подходящ за просо, ориз или пшеница.

В България към 2009 година засетите площи с овес са 212 хиляди декара, а произведеното количество – 31 хиляди тона.

 

 

Овесът не е придирчив към предшествениците. Той обаче не трябва да се засява в случаите, когато след него се сее цвекло поради размножаването на овесената нематода. Културата се развива добре се развива след бобови, картофи и след добре торени окопни култури. Неподходящи се оказват предшественици, които силно изсушават почвата. Непосредствено след прибиране на предшественика е нужно да се извърши оран на дълбочина 20 – 22 cm. За да се поддържа чиста площта може да се извърши и култивиране, дискуване или преораване. Напролет се бранува. В случаите, когато се сее наесен обработката на почвата е както тази при пшеницата.

На много леки и слаби почви овесът се тори с по 1,5 – 2 тона на декар оборски тор. Обикновено се тори с минерални торове като фосфорните и калиевите торове се внасят с оранта, а азотните торове – предсеитбено. При сеитбата на овеса за семена се използват само външните най-едри зърна в класчето. Сеитбата се извършва междуредово на разстояние 10 – 15 cm. Сеитбената норма е около 16 – 19 kg семена на декар. Овесът не трябва да се сее дълбоко, а на дълбочина 3 – 5 cm. След сеитбата е необходимо посевът да се валира. През вегетацията е нужно да се провежда борба с плевелите. Метлицата зрее от върха към основата. Ето защо най-подходящ момент за прибирането му е когато зърната във връхните класчета са в пълна зрелост, а тези в основата са във восъчна. Поради склонността му да се оронва е най-добре прибирането да се извърши двуфазно. Преди съхранение зърното се почиства и просушава. При съхранение зърното трябва да съдържа под 12% влага.

Посевите от овес се поразяват от различни болести, като основните причинители са гъбички, по-рядко вируси и бактерии. Сред най-често срещаните заболявания са:

• Бактериоза по овеса. Нарича се още бактериен пригор. Причинява се от Pseudomonas coronofaciens. Проявява се под 2 форми. При първата се явяват червеникаво-кафяви елипсовидни петна с по-светъл център и кафяви линии и ленти основно по листата. При втората признаците са полупрозрачни канелени ленти по дължината на листата и стъблата. За развитието и се изисква оптимална температура 22 °C и хладно време с превалявания. Инкубационният период от 2 до 5 дни. Заразата се запазва в семената.
• Праховита главня по овеса. Причинител е гъбичката Ustilago avenae. Развива се при топли почви и ниска атмосферна влажност. Ето защо е характерно при посеви, които са засети късно напролет. Патогенът се съхранява върху всички структури на семето, но най-вече по ендосперма. Започва да се развива още с покълването на семето, но най-сериозно развитие мицелът придобива при изметляването. Болните растения имат редуциран растеж. Формираните метлици са по-плътни и с изправени странични разклонения. Класчетата са разрушени изцяло и са превърнати в тъмна главниста маса.
• Покрита главня по овеса. Причинител е гъбичката Ustilago levis. Условията за развитие са сходни с предходното заболяване. Страничните разклонения на метлиците са скъсени и имат компактен вид. Част от плевите се запазва като тънка ципа и не позволява разпиляването на хламидиоспорите преди жътва. Класчетата са по-силно засегнати в долната част на метлицата и в основата на зърната. Поради наличието на преходни форми понякога е трудно отдиференцирането на двата вида главня по овеса.
• Коронеста (листна) ръжда по овеса. Причинител е гъбичката Puccinia coronifera. Гъбата е двудомен вид. Презимувалите спори нападат представителите на род Rhamnus – в България най-често това е Rhamnus cathartica. При израстването им се образуват нови спори, които нападат овеса. Признаците се проявяват в периода на изкласяване и наливане на зърното. Върху листата, листните влагалища и по-рядко стъблата и плевите се развиват закръглени, оранжеви, разхвърлени уредоспори. Първоначално се развиват под епидермиса, но по-късно го разкъсват и се разпрашават.
• Чернокафяви петна по овеса. Причинител е гъбичката Drechslera avenae. Заболяването има локален характер. Развива се при ранна сеитба във влажна и студена почва. Вторичните поражения по листата се благоприятстват ов влажно и топло време. Проявява се още с поникването на колеоптила. Появяват се некротични петънца предизвикващи загниване на младите растения. Върху листата се появяват първоначално жълтеникави, а по-късно тъмносиви или кафяви петна с червеникав оттенък.
• Хелминтоспориозно кореново гниене. Причинител е гъбичката Cochliobolus sativus. Гостоприменици са над 100 вида житни и тревисти растения сред които и овеса. Болестта се в големи размери при влажно и хладно време, в случаи на ниска агротехника, монокултурно отглеждане, гъсти или заплевелени посеви, при много ранна или много късна сеитба, а също и при едностранчиво торене с азотни съединения. Мицелът се развива още с покълването и поникването на семената и води до загниване, деформация или загниване на растението. В случаите, когато растението е нападнато във фазите на вретенене и цъфтене се наблюдава покафеняване на корените, възела на братене, основите на стъблата и листните влагалища на най-долните листа и на подземните междувъзлия.
• Антракноза. Причинител е гъбичката Colletotrichum graminicola. Заболяването е по-характерно за бобовите култури.
• Жълто ечемичено вджуджаване. Широко разпространено вирусно заболяване причинявано от Barley yellow dwarf virus. Боледува основно пшеницата, но се поразяват и овесените насаждения. Вирусът се пренася от болни върху здрави растения от няколко вида листни въшки, паразитиращи върху житните растения. В България най-разпространените преносители са Rhopalosiphon padi и Sitobion avenae. Растежът на растенията е силно потиснат (вджуджаване), силно братене и интензивно жълто или червено оцветяване на листата.
• Пшеничена щрихова мозайка. Вирусно заболяване причинено от Wheat streak mosaic virus. Пренася се по механичен начин (чрез сок) и основно чрез няколко вида акари. В България най-разпространените преносители са Aceria tulipae и Aceria tossicella. Боледува основно пшеницата, но поразява и овеса. Проявява се с появата на дребни петна, които по-късно прерастват в надлъжни линии до върха на петурата. Болните растения придобиват хлоротичен вид. Братята на болните растения са слаби, изостанали и почти никога не достигат до фазата изкласяване.
• Поразяване с мораво рогче. Овесът е едно от 170-те растения, които се поразяват от моравото рогче.

Овесът има и редица неприятели, които повреждат насажденията или са преносители на заболявания. Сред тях са:

• Овесена шведска муха (Oscinella frit).
• Овесена листна въшка (Sitobion avenae).
• Обикновена житна въшка (Schizaphis graminum).
• Обикновена житна пиявица (Lema melanopa).
• Синя житна пиявица (Lema lichenis).

•  
  Герб на Веревское
•  
  Герб на Кладръби
•  
  Герб на Бувал
•  
  Герб на Кастелданс

 

• През 1290 г. в Нюрнберг е издаден акт указващ правилата за варене на бира. Тя трябвало да се вари единствено от ечемик като категорично се забранявало варенето от овес, пшеница и ръж. През 16 век обаче пивовари от Хамбург и Нюрнберг започнали да експериментират като произвеждали ссветло пиво от овес.
• Един от най-старите документи на цереологията (наука за кръговете в полетата) е хартфордширската ксилография Дяволът-косач от 1678 година. На нея е изобразен дявол, който прави кръгове в поле от овес.
• Произходът на овеса оставал дълго време неизвестен. През 1916 г. по време на експедицията си до Иран на руския учен Николай Вавилов наблюдава нива с лимец в близост до Хамадан. Тези посеви се оказали заплевени от посевен овес. Така той стига до извода, че първоначално овесът е бил пренасян от хората като плевелно растение още преди да го култивират.
• Семена от овес се съхраняват в Международното семехранилище в Свалбард
• По съдържание на лесноусвояеми белтъчини и мазнини овесът се оказва, че е по-богат от останалите зърнено-житни култури. Tой ce отличава c оптимално процентно съотношение на въглехидрати, белтъчини, мазнини и витамини от групата B.

•  
  Посевен овес
•  
  Зърна на посевния овес
•  
  Нива с посевен овес
•  
  Стебла на посевния овес

• Български сортове овес Архив на оригинала от 2012-10-31 в Wayback Machine., Институт по земеделие и семезнание „Образцов чифлик“ гр. Русе