Лондонски метрополитен (на английски: London Underground, наричан от лондончани също и the Tube, „Тръбата“) е подземната железница, обслужваща Лондон и някои части на съседните графства Бъкингамшър, Есекс и Хартфордшър в Обединеното кралство.
Лондонското метро е най-старото в света.
Лондонски метрополитен London Underground | |
Влак от северната линия на лондонското метро на станция „Морнингтън-Кресент“ | |
Информация | |
---|---|
Тип | метрополитен |
Място | Лондон, Великобритания |
Станции | 272 |
Пътници | 3,15 млн. дневно (2023 г.) |
Уебсайт | tfl.gov.uk |
Пусната | 10 януари 1863 г. |
Собственик | Transport for London |
Оператори | L. U. Limited |
Персонал | 25 000 (2021 г.) |
Дължина | 402 km |
Брой линии | 11 |
Междурелсие | 1435 mm |
Електрификация | трета релса, DC 630 V |
Работна скорост | 33 km/h (средна) |
Лондонски метрополитен в Общомедия |
Метрото има своя произход от Метрополитън Рейлуей, първата подземна железница в света. Отваря през 1863 и сега е част от линиите Съркъл, Хамърсмит и Сити и Метрополитън; първата линия, изпълнявана от електрически влакове, Сити и Саут Лондон през 1890, по-късно е част от Северната линия. Мрежата е разширена до 11 линии и през 2017 – 2018 г. обслужва 1,379 млрд. пасажери, правейки Лондонското метро 11-а по натовареност система. Всичките 11 линии заедно обслужват около 5 милиона пасажери на ден.
Системата има 270 метростанции и 400 km релсов път. Въпреки името си, само 45% от системата е всъщност под земята в тунели, като по-голямата част от мрежата извън центъра на Лондон е на повърхността. Освен това, метрото не покрива най-южните части на Голям Лондон – по-малко от 10% от станциите се намират на юг от река Темза.
В средата на XIX век Лондон бил най-големият град в света с над 2,5 млн. души население, и площ над 100 km². Улиците били тесни и почти непрекъснато задръстени от конски впрягове – основно превозно средство в тези години.
В околностите на града имало отлично развита железопътна мрежа, но влаковете не можели да влизат навътре в Лондон.
Най-добрият начин да се подобри транспортът би бил да се вкарат влаковете под земята. Първоначалната идея била да се изкопаят канали с необходимата дълбочина, които след това да се покрият и така да се получат тунели. Идеята била отлична и работата започва.
През 1865 г. собствениците на метрото купуват първия тунел под река Темза, построен през 1843 г. от сър Марк Брюнел, за да бъде продължена линията. Само 4 години след пускането на метрото с него вече се придвижват по 40 000 души на ден. Стремително се разширяват и други линии, което през 1884 г. свързва гара „Централ“ с метрото.
Появява се първият проблем. По това време локомотивите се захранват с дърва и въглища, а от комините излизало огромно количество пушек, който би бил задушил пътниците. Проблемът е решен със създаването на специален резервоар за пушек, намиращ се веднага след локомотива. Оказало се, че резервоарите се пълнят много бързо и трябва да бъдат изпразвани периодично. Строителите отворили шахти, през които локомотивите изпразвали резервоарите, а тези шахти хитро били замаскирани като къщи, но без покрив. Това става голямо неудобство с разширяване на линията.
През 1900 г. лондонското метро започва да се електрифицира благодарение на американския бизнесмен Чарлз Йеркс, който прави това в Чикаго, а по-късно неговият опит се използва в Лондон. Започват да се поставят още две релси, заедно с първите две, по които се подава постоянен ток с напрежение 650 V, който чрез токоприемник преминава в мотрисата и задвижва електродвигателите. Така освен чисто, метрото станало и сравнително безшумно и многократно по-бързо. В началото пътниците били ужасени от безшумно приближаващите се машини, но скоро свикнали.
За да захранват с електричество метрото, собствениците решават да предприемат нова решителна крачка, създавайки най-голямата тогава електроцентрала в света, която нарекли „Lots Road Power Station“. Построена на брега на Темза, изгарящата въглища електроцентралата добивала електроенергия с помощта на парни турбини, които задвижвали мощни генератори. Експлоатацията на станцията е прекратена през 2002 г.
С увеличаване на дълбочината на тунелите (до 30 – 40 m), достъпът до пероните ставал по-труден за гражданите. Собствениците решават да изградят асансьори, но те били много малки и бавни. Тогава британците приемат друго американско изобретение – ескалаторът. В началото лондончани отказвали категорично да се качват на ескалаторите, смятайки ги за опасни и ненадеждни. Управата се принудила да наеме инвалид, който по цял ден да се вози на ескалаторите, и така да убеди гражданите, че са безопасни. След почти половин век, през 1987 г., точно ескалаторите стават причина за една от най-големите трагедии в лондонското метро.
По време на Втората световна война метрото става най-сигурното убежище за гражданите при нападенията на нацистките самолети. Чудно, но в началото властите не разрешават на гражданите да се укриват на пероните. Те обаче се изхитрили, купували си билети и оставали там, докато не отмине заплахата. Цели семейства с малки деца спели на пероните. Скоро правителството разрешава метрото да се ползва като бомбоубежище, дори били поставени легла, тоалетни, а от специално оборудвани за целта вагони се раздавали закуски и чай.
На 11 януари 1941 г. германска бомба удря директно залата за продажба на билети на Банк стейшън. Сградата и надземната жп линия се срутва върху станцията на метрото, убивайки 56 души.
Хитлер губи Битката за Британия, но не се отказва да атакува столицата. Тъкмо спрелите да спят всяка нощ в метрото граждани са принудени отново да се върнат там, след като германците започват да изстрелват срещу Лондон ракети Фау-1 и Фау-2.
На 3 март 1943 година във входа на „Бетнал грийн стейшън“ попада противовъздушна ракета от нов тип, изстреляна само от няколкостотин метра от станцията. Загиват 171 граждани, стотици са ранени. Въпреки това метрото спасява живота на хиляди лондончани.
Британското правителство дори решава в един от незавършените тунели да бъде разположен завод за производство на части за самолети.
На 18 ноември 1987 г. огнена стихия обхваща станцията „Кингс Крос – Сейнт Панкрас“. 31 лондончани загиват в пожара и от отровните газове, причинени от запалените изкуствени материи и облицовки на станцията, многократно повече са обгазени.
Следствието установява, че пожарът е започнал от неизгасена цигара, която попада под движещите се стъпала на дървените ескалатори. Под ескалаторите са падали частици дървесина, които се смесвали с остатъци от грес, прах и др. частици, създавайки свръхзапалителна среда. В резултат пушенето е забранено, а дървените ескалатори са заменени с по-надеждните стоманени.
Метрото винаги е било желана цел за терористите. Малките пространства, многото пасажери и наличието на прикритие сред тълпата, кара терористите да опитват атаки още от края на XIX век.
This article uses material from the Wikipedia Български article Лондонски метрополитен, which is released under the Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 license ("CC BY-SA 3.0"); additional terms may apply (view authors). Съдържанието е достъпно под условията на лиценза CC BY-SA 4.0, освен ако не е посочено друго. Images, videos and audio are available under their respective licenses.
®Wikipedia is a registered trademark of the Wiki Foundation, Inc. Wiki Български (DUHOCTRUNGQUOC.VN) is an independent company and has no affiliation with Wiki Foundation.