Христо Владимиров Явашев (известен като Кристо) е американски скулптор, художник и авангардист от български произход.
Христо Явашев – Кристо | |
американски скулптор и художник от български произход | |
19 април 2005 г. | |
Роден | Христо Владимиров Явашев |
---|---|
Починал | |
Националност | България |
Учил в | Национална художествена академия |
Кариера в изкуството | |
Академия | ВИИИ „Н. Павлович“ |
Известни творби | Желязната завеса – стена от петролни варели (1962) Завеса в долината (1972) Бягащата ограда (1976) Чадърите (1991) Опакованият Райхстаг (1995) Портите (2005) Плаващите кейове (2016) |
Награди | „Теодор Хойс“ (2014) |
Семейство | |
Баща | Владимир Явашев |
Майка | Цвета Димитрова |
Братя/сестри | Анани Явашев |
Съпруга | Жан-Клод дьо Гийебон |
Други роднини | Анани Явашов (дядо) |
Подпис | |
Уебсайт | christojeanneclaude.net |
Христо Явашев – Кристо в Общомедия |
Прославя се заедно със съпругата си Жан-Клод дьо Гийебон с оригиналните си пространствени художествени инсталации, опаковащи с плат различни предмети – от пишеща машина и телефон до цели сгради, острови и дори крайбрежие. Негови работи са опаковането на сградата на Райхстага в Берлин и на Пон Ньоф – най-стария мост в Париж, опъването на 38-километрови платнени завеси в Калифорния и разполагането на платнени портали в Сентръл парк в Ню Йорк.
Роден е в Габрово на 13 юни 1935 г. По бащина линия дядо му е от стар разградски род – академик Анани Явашов, открил руините на древния римски град Абритус, а баба му Антонина Трунечекова е чехкиня (сестра на художника Вацлав Трунечек). Баща му Владимир Явашев е роден във Варна, дипломира се като инженер във Виена. Леля му Дора Явашева е съпруга на видния български политик Иван Багрянов.
Майка му Цвета Димитрова е родом от Солун, дъщеря на голям македонски търговец, убит, чието семейство успява да избяга в България през 1913 г. По-късно тя работи като секретарка в Художествената академия, а през 1930 г. се запознава в Габрово с инж. Явашев и стават семейство. Често приятелите ѝ: художници, скулптури, писатели и артисти, им гостуват в Габрово, а когато започват бомбардировките над София, тя кани много от тях да живеят в дома им.
Христо има 2 братя – по-големия Анани Явашев, станал известен актьор, и по-малкия Стефан Явашев, инженер, дългогодишен директор на химическото соц-предприятие „Верила“ и изобретател на препарата за миене на чинии „Веро”. Владимир Явашев, син на Анани, през последните 30 години е в екипа на Кристо, който преди смъртта си му поверява реализацията на недовършения проект – обвиването на Триумфалната арка в Париж.
В онези години се прави семеен театър (в който участват с приятели), самиздат списание „Български театър“, Христо е в кръжок по рисуване, взима уроци по живопис и скулптура. По-късно разказва, че рисувал непрекъснато и всичко, разглеждал книгите на големите майстори и нямало за него по-интересно нещо и в училището, и в гимназията.
В Габрово баща му има текстилна фабрика – „Химия и индустрия“, която през 1947 г. е национализирана, както и семейният дом. Бащата е обвинен, че е „саботьор“, унищожил социалистическа продукция (всъщност пиян работник неправилно обработил и похабил няколко топа плат), осъден и изпратен в затвор. Освободен е през 1950 г. и семейството напуска Габрово, преселва се в Пловдив.
След като завършва средното си образование в Пловдив, Христо Явашев от 1952 година следва в Художествената академия (тогава ВИИИ „Н. Павлович“) в София. „Обучението там беше базирано на модела от 19 век“, казва той по-късно. През 1956 г. емигрира. В писмо до брат си обяснява причините, довели до решението му:
„ | Повече не издържам. Няма никакъв смисъл да се срещам с хора, които цели четири години (в Художествената академия в София, б.ред.) така и не ме разбраха; хора-егоисти, които ме унижават и си въобразяват, че само те разбират от изкуство. Изкуство, което е долна лъжа и цинична безсмислица – това изобщо не може да бъде никакво изкуство. Аз съм художник и искам да правя изкуство, което в България се оказа невъзможно. | “ |
Първоначално Христо отива в Прага, Чехословакия (септември 1956 г.) при роднини. След нахлуването на съветските войски в Унгария той успява да избяга нелегално в Австрия и става политически бежанец. И в Прага, и във Виена работи какво ли не – мие чинии, почиства автомобили, има успехи като портретист („имах дарба в изобразяването на деца и жени“). Заминава за Женева, а през 1958 г. пристига в Париж.
В Париж, правейки портрет на съпругата на генерал дьо Гийебон, се запознава с дъщеря ѝ. Това е бъдещата му съпруга Жан-Клод дьо Гийебон (Jeanne-Claude Denat de Guillebon), с която по съвпадение са родени в един и същи ден и която започва да работи с него. „Аз правя това, защото обичам Христо. Ако той беше зъболекар, щях да се занимавам със зъболекарство“ е едно прочуто нейно изказване. Имат син, Сирил.
В досието на Христо, водено от българската Държавна сигурност, след неговото бягство е записано: „Няма да бъде завеждано съдебно дело, защото не притежава никакви материални ценности в страната“. В продължение на десетилетия контактите му с близките са възпрепятствани – цели 27 години не е разрешено на братята да се срещнат, на Христо не го пускат в България, когато майка му умира, да види баща си, затова Жан-Клод идва сама в България да го види вместо него, посещава и любимите му места (1982 г.).
През годините в България много се спекулира на тема защо Христо не говори на български. На пресконференция в Ню Йорк, когато френски журналист задава въпрос на френски към Жан-Клод, Христо заявява: „Аз съм българин, Жан-Клод е французойка, но Ню Йорк е нашето място и ние сме взели решение да говорим само на английски, което е широко известно, и няма да отговаряме на родните си езици“. Друг журналист споделя, че когато го заговорил на български, Кристо го прекъснал с думите, че не е редно, тъй като Жан-Клод не разбира този език и ще е неудобно, ако ги чуе. Същевременно при работа с българи по проекти той говори на родния им език.
Жан-Клод умира от мозъчен кръвоизлив на 18 ноември 2009 г.
Христо Явашев почива на 31 май 2020 г. в дома си в Ню Йорк.
Кристо и Жан-Клод използват като художествен похват опаковането на предмети – от пишеща машина и телефон до мостове и цели сгради: Кунстхал (Берн, 1968), Музея за съвременно изкуство (Чикаго, 1969), Пон Ньоф (Париж, 1985), Райхстага (Берлин, 1995) и др. Но много техни произведения не са свързани с опаковането, например Желязната завеса (1962), Завеса в долината (1972), Бягащата ограда (1976), Обградените острови (1983), Чадърите (1991), Портите (2005), Плаващите кейове (2016) и др. Както отбелязват в своя сайт, общото и най-съществено за творбите им е използването на плат, тъкан, текстил – на крехки, сетивни и временни материали, които предават временния характер на произведенията на изкуството.
Кристо и Жан-Клод асоциират краткото съществуване на своите творби с нежността и любовта, които човешките същества изпитват към всичко временно, нетрайно – каквото е и детството, и самият живот, и искат да предадат тези чувства към творбите си като допълнително естетическо качество. „Фактът, че работата не остава, създава спешност да я видим. Например, ако някой каже: „О, погледни вдясно, има дъга“, човек никога не би отговорил: „Ще я погледна утре“. Някои характеризират изкуството им като Environmental Art, изкуство на средата. Всички творби съществуват ограничено време и е невъзможно да бъдат запазени – с което са сродни с „пърформанс артс“.
Творците не смятат, че скриват предмета от света – напротив, разкриват го в различни измерения. Неговите контури все още са там, самият предмет – също, но начинът, по който той се възприема, е различен. Творбите им са способни да „разкриват, като скриват“ паметниците (Франк Ристер).
За всеки свой проект Кристо и Жан-Клод се борят упорито, понякога в продължение на години и десетилетия, като разясняват проектите си на общинари, политици, еколози, граждани. Всички произведения са финансирани със собствени средства, но самите те не са обект на продажба; не продават билети, творбите им са предоставени свободно на всички. Кристо отбелязва: „Никой не може да купи тези произведения, никой не може да ги притежава, никой не може да ги продава на пазара, никой не може да продава билети да ги видят ... Нашата работа говори за свобода“. Творците не се представляват от агенции и не са свързани с дарения, подкрепа, реклама. Приходи няма и от продажба на плакати, на автографи, на сувенири, на книги или филми. Доходите им са единствено от скиците и подготвителните рисунки на Кристо за работите им, които се ценят и се продават на високи цени.
Корпорацията C.V.J. (Christo Vladimirov Javacheff) е основана на 17 август 1982 г. като американско юридическо лице в Уилмингтън, Делауеър, а през септември същата година е основан неин клон в Ню Йорк. За всеки нов проект се създава трето ниво – дъщерна корпорация – която извършва оперативната работа. Всъщност символичният капитал и основен актив на корпорация C.V.J. е талантът на Кристо и всяко негово произведение има двоен статут на произведение на изкуството и финансов инструмент, който може да служи за гаранция срещу кредит от банките. През 2006 г. в изследване на Харвард бизнес скул по повод проекта „Портите“ е направен анализ на превръщането на рисунките и колажите във финансов инструмент.
This article uses material from the Wikipedia Български article Христо Явашев – Кристо, which is released under the Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 license ("CC BY-SA 3.0"); additional terms may apply (view authors). Съдържанието е достъпно под условията на лиценза CC BY-SA 4.0, освен ако не е посочено друго. Images, videos and audio are available under their respective licenses.
®Wikipedia is a registered trademark of the Wiki Foundation, Inc. Wiki Български (DUHOCTRUNGQUOC.VN) is an independent company and has no affiliation with Wiki Foundation.