Исторически Мит Дядо Иван

Днес този образ е една от основните идеологически тези на русофилството в България.

Крайъгълен камък на този общонароден и събирателен израз е концепцията за Трети Рим, изкристализирала след завоюването на българските земи от османците. Исторически отгласен тътен от събитията са личностите на търновския митрополит Дионисий Рали, който лично носи в Москва през 1591 г. томоса за утвърждаването на РПЦ за пета в диптиха на мястото на старата и несъществуваща вече Търновска патриаршия. Друга колосална фигура от периода на така наречения султанат на жените, която е също така с особен принос за легендарното утвърждаване в масовото съзнание на фигурата на дядо Иван, е на магната Михаил Кантакузин Шейтаноглу. Архонтът на Константинопол успява да подсигури признание на царския титул за своя далечен роднина и братовчед Иван Грозни, с който двамата имали общи предходници и родственици в лицето на Палеолозите и императрица Елена Драгаш, последната родом и с произход от Константиновата земя, т.е. от тази на Константин Драгаш. Този факт много добре се знаел на царско ниво в Москва, понеже както съобщава Йордан Иванов, през 1586 г. от цар Фьодор Иванович била приета и царски надарена църковна делегация от три български манастира - от Осоговския манастир, от Благовещенския манастир край Кюстендил, и от Билинския манастир край Трън.

Според Йордан Трифонов (1908 г.), митичният образ на „дядо Иван“ произлиза от аналогии с Иван III или Иван IV. „История на България“ (1954 г.) свързва появяването на легендата за „дядо Иван“ с женитбата на Иван III за племенницата на последния византийски император – София Палеологина, през 1472 г. Чрез този брак Иван III формално получава по сватовска линия историческото право (посредством Restauratio imperii и Translatio imperii) да се възкачи на трона на вече несъществуващата Византийската империя (завладяна от османците през 1453 г.) и също така моралното задължение да освободи балканските народи от чуждоземните нашественици.

Съвременната интерпретация на образа на „Дядо Иван“ е една от основните идеологически тези на русофилството в България. Въпреки разпространено твърдение, че русофилството е дълбоко вкоренено в националния манталитет на българите, във фолклора няма никакви следи от него. По-логично обяснение за вярата на българите в Дядо Иван се отнася до поредицата от Руско-турски войни през XVIII—XIX в. По това време вярата в Дядо Иван се заражда колебливо. Възрожденската преса показва, че в годините от средата на 19 век, отношението на възрожденците към Русия е преобладаващо отрицателно, но донякъде и двояко. Българските революционери като Ботев, Левски, Стамболов и Захари стоянов, имат като цяло негативно отношение към Русия, която за тях често е олицетворение на назадничавостта и деспотизма. Русофили са предимно представителите на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, които получават директни субсидии от Славянските комитети в Русия. Едва през периода 1876 - 1878 година, отношението на българската интелигенция се преобръща и то става определено положително. По всичко личи, че приказката за „Дядо Иван“ е привнесена на по-късен етап така, както в края на XIX и началото на XX в. в българската народна митология се налага и фигурата на Цар Освободител.

• Братушка
• Турско робство (исторически мит)