Евтаназия

През последните години концепцията за медицинска помощ при смърт (Medical assistance in dying MAID) известна още и като Доброволна асистирана смърт (Voluntary assisted dying VAD) намира все по-широка подкрепа предимно сред развитите западни общества, водейки до еволюционни промени в моралните норми и нормативните рамки. От гледна точка на степента на съдействие на медицинското лице по отношение на лицето желаещо настъпване на смърт процесъст се дели на активна и пасивна евтаназия. Пасивната евтаназия се ограничава до предоставянето на средства за прекратяване на живота, като това е законно, стига действието, което пряко причинява смъртта, да се извършва от този, който желае да умре.

Евтаназията е разрешена в Белгия през 2002 година. През същата година тя е разрешена и в Холандия. В Холандия евтаназията е право на всеки неизлечимо болен човек, който изпитва непоносими мъки, наясно е с фаталната си диагноза и решен да сложи край на живота си. Правото на собствения си живот има всеки холандец, започвайки от 12-годишна възраст. Все пак, за да се евтаназира дете на възраст между 12 и 16 години, е необходимо в допълнение към неговото съгласие и съгласието на родителите.

В САЩ, евтаназията е легализирана в няколко щата. В Орегон през 1994 г., в Тексас от 1999 г. Около двеста души са се възползвали в Орегон.

В Швейцария, евтаназията е легализирана през 2006 година. Преди това тя е съществувала извън закона – не е разрешена, но не се преследва. Швейцарските власти са си затваряли очите за евтаназията, така от цяла Европа неизлечимо болните отиват в частни клиники в Швейцария в търсене на последна милост.

На 17 март 2021 г. правителството на Канада въведе промени в канадския закон за медицинска помощ при умиращи (MAID). С новия закон бяха регламентирани промени в допустимостта, процедурните гаранции и рамката в режима на медицинска помощ при смърт. Процесът на нормативни промени е стартиран от санкцията на Върховния съд на Канада в делото Картър срещу Канада, от 6 февруари 2015 г., с което по същество потвърждава оспорването на конституционността на забраната за асистирано помощ при смърт, заявявайки, че откакто са се произнесли за последно по този въпрос в случая на Родригес от 1993 г., е имало съществена промяна в обстоятелствата, които „изместиха фундаментално параметрите“ на този дебат.

Още в Древна Гърция и Рим, преди идването на християнството, отношението към детеубийството, активната евтаназия и самоубийството е имало тенденция да бъде толерантно. Много древни гърци и римляни не са имали убедително дефинирана вяра в присъщата стойност на индивидуалния човешки живот, а езическите лекари вероятно извършвали чести аборти, както и доброволни, и неволни убийства по милосърдие. На по-късен етап еврейските и християнските мислители са се противопоставяли на евтаназията като несъвместимо с човешкото благо и с отговорностите към Бога. През тринадесети век Тома Аквински подкрепя католическото учение за самоубийството в аргументи, които ще формират християнската мисъл за в продължение на векове. Аквински осъжда самоубийството като погрешно, защото противоречи на дълга към себе си и естествената склонност към самоудължаване; защото наранява други хора и общността, от която индивидът е част; и защото нарушава Божията власт над живота, който е Божи дар. позицията илюстрира отношението към самоубийството и евтаназията, което преобладава от Средновековието през Ренесанса и Реформацията. Реално никаква сериозна дискусия за евтаназията не е била възможна в християнска Европа до посвещението през 18 век. Едва в навечерието на 19 век писателите атакуват авторитетното учение на църквата по всички въпроси, включително евтаназията и самоубийството... Докато писателите оспорват авторитета на църквата по отношение на етичните По това време не е имало реален широк интерес към въпросите на евтаназията или самоубийството с помощта на лекар.

Важен крайъгълен камък в дебата за евтаназията беше изолирането на морфина през 19 век и широкото му използване като аналгетик (обезболяващо средство). Когато практиката на аналгезия стана доста добре установена, Самюъл Уилямс, започна да се застъпва за използването на тези лекарства не само за облекчаване на терминална болка, но и за умишлено прекратяване на живота на пациента. През края на 1800 г. предложението на Уилямс за евтаназия получава сериозно внимание в медицинските списания и на научни срещи. Все пак повечето лекарите поддържават мнението, че болкоуспокояващите могат да се прилагат за облекчаване на болката, но не и за ускоряване на смъртта.