Южна Америка: континент

Пресича се от екватора. Намира се между два океана – Тихия и Атлантическия. Свързан е със Северна Америка от сравнително скоро време (в геологичен смисъл), когато се образува Панамският провлак. Андите, които са сравнително млада и неспокойна планинска верига, се простират покрай западния бряг на континента. По-голямата част от земите в Южна Америка на изток от Андите са тропични дъждовни гори; там е огромният водосборен басейн на река Амазонка.

Южна Америка
Площ	17 840 000 km²
Население	446 179 305 души
Гъстота	21,4 души/km²
Държави	13
Зав. територии	4
Езици	испански, португалски, кечуа и други
Градове	Сау Паулу, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Лима, Богота и други
Часова зона	UTC-2 до UTC-5
Южна Америка в Общомедия

Южна Америка е на четвърто място по площ и на пето по население сред континентите.

Разположение

 

Континентът Южна Америка е разположен в южната част на Америка. На северозапад границата със Северна Америка преминава по вододела на Дариен, на границата между Панама и Колумбия. По геополитически и географски съображения цялата територия на Панама, включително частта на изток от Панамския канал, обикновено се разглежда като част от Северна Америка. Също към Северна Америка се отнасят и Антилските острови, въпреки че част от тях са разположени върху южноамериканския континентален шелф и в непосредствена близост до крайбрежието на Южна Америка. От друга страна към Южна Америка обикновено се причисляват тихоокеанските острови Галапагос, Великденски остров и Робинзон Крузо, които са владения на южноамерикански държави, както и множество разположени в континенталния шелф острови като Фолкландски острови, Огнена земя, Чилое и други.

Извън късата сухоземна граница със Северна Америка, Южна Америка е оградена от Тихия океан на запад и Атлантическия океан на изток с Карибско море на север. Общата площ на континента е около 17 840 000 km², което го нарежда на четвърто място след Азия, Африка и Северна Америка. Бреговата линия е слаборазчленена и е най-късата, отнесена към площта, сред всички континенти.

Геология

Южна Америка се формира през мезозоя. Тогава тя се откъсва от гигантския южен континент Гондвана, състоящ се от сегашните континенти Африка, Южна Америка, Австралия, Антарктида, както и от Индийския подконтинент на Азия и Арабския полуостров.

През по-голямата част от кайнозоя Южна Америка остава изолирана от останалите континенти. В началото на кайнозоя тук протича еволюцията на торбестите бозайници, които през топлата по това време Антарктида достигат Австралия, където заемат доминиращи позиции. По-късно на континента се развиват специфични групи плацентни бозайници и птици. Много от тях измират след като континентът се свързва със Северна Америка преди около 3 милиона години и започва интензивен обмен и конкуренция на видове.

Почти целият континент Южна Америка е разположен върху Южноамериканската тектонична плоча.

Релеф

Южна Америка се поделя на три големи географски области – западна висока (Анди), средна низинна (низините на реките Ориноко, Амазонка и Ла Плата) и източна нископланинска и платовидна (Гвианска и Бразилска планинска земя).

Физикогеографско райониране

Континентът Южна Америка се разполага в пределите на умерения, субтропичния, тропичния, субекваториалния и екваториалния пояси. Резките различия в макрорелефа на континента са обусловили неговото деление на 2 големи региона: 1. Равнинно-платовиден Източен (Извънандийски) регион със закономерни хоризонтални природни зоналности и 2. Планините на Андите на запад, характеризиращи се с височинна зоналност и със специфични за всеки природен пояс ландшафти. Те от своя страна включват 11 сектора, които се поделят на 33 области, в които на свой ред са обособени 69 подобласти.

1. Източен (Извънандийски) регион

1.1. Лянос-Ориноко – обширни равнини, разположени в субекваториалния пояс с типична смяна на летен влажен със зимен сух период, които определят сезонните ритми на всиччки природни процеси в сектора.
1.1.1. Североизточен (Висок) Лянос – в изтоната част на Венецуела, покрай левия бряг на далното течение на река Ориноко.
1.1.2. Югозападен Лянос – простира се в централните и югозападните части на Венецуела и в източните райони на Колумбия.
1.1.2.1. Нисък Лянос на река Апуре – разположен в централните и югозападните части на Венецуела в басейна на река Апуре (ляв приток на Ориноко)
1.1.2.2. Лянос на река Мета – разположен в източните райони на Колумбия в басейна на река Мета (ляв приток на Ориноко).
1.1.2.3. Пидмонд – заема издигната юна част на равнините Лянос-Ориноко в източчната част на Колумбия.
1.2. Гвианска планинска земя и Приатлантическа низина – заемат източните и южните части на Венецуела, най-северните райони на Бразилия и страните Гвиана, Суринам и Френска Гвиана. В релефа преобладават цокълните денудационни равнини с кристалинни планини и столови пясъчни масиви с горещ, предимно постоянно влажен климат, пълноводни и бурни (с изобилие от прагове и водопади) реки и влажни вечнозелени (на север сезонно влажни) гори.
1.2.1. Южногвианска област – заема южните части на Венецуела и най-северните райони на Бразилия.
1.2.1.1. Западна подобласт – заема южните части на Венецуела.
1.2.1.2. Приамазонска подобласт – най-северните райони на Бразилия.
1.2.2. Централногвианска област – обхваща най-високите части на Гвианската планинска земя и се простира в югоизточна Венецуела, крайните северните райони на Бразилия и южната част на Гвиана.
1.2.3. Северогвианска област – обхваща северните части на Гвианската планинска земя и се простира в най-източните части на Венецуела и западната част на Гвиана.
1.2.4. Източногвианска област – обхваща източните части на Гвианската планинска земя и се простира в щата Амапа на Бразилия, в Суринам и Френска Гвиана.
1.2.5. Приатлантическа низина – простира се покрай брега на Атлантическия океан на териториите на Венецуела, Гвиана, Суринам, Френска Гвиана и щата Амапа на Бразилия.
1.2.5.1. Гвианска низина – простира се покрай брега на Атлантическия океан на териториите на Гвиана, Суринам, Френска Гвиана и щата Амапа на Бразилия.
1.2.5.2. Делта на река Ориноко – обширна заблатена низина обхващаща делтата на река Ориноко в източната част на Венецуела.
1.3. Амазония – обхваща обширната Амазонска низина заемаща северните и северозападните части на Бразилия, югозападните райони на Колумбия и източните части на Перу. Простира се в Екваториалния климатичен пояс и е изпъстрена с гъста мрежа от пълноводни реки. Покрита е с гъсти и влажни вечнозелени гори – хилеи или селваси. Климатът е постоянно влажен.
1.3.1. Западна Амазония – заема западната част на Амазонска низина, на териториите на Северозападна Бразилия, Югоизточна Колумбия и източно Перу.
1.3.1.1. Предандийска възвишена подобласт – заема западната, най-висока част на Амазонска низина, на териториите на Северозападна Бразилия, Югоизточна Колумбия и източно Перу.
1.3.1.2. Централна низинна подобласт – н Северозападна Бразилия.
1.3.1.3. Заливна източна подобласт – в централната част на Амазонска низина
1.3.2. Източна Амазония – простира се в източната част на Амазонска низина, в т.ч. и делтата на река Амазонка.
1.4. Бразилска планинска земя – обхваща почти 3/5 от територията на Бразилия, цялата територия на Уругвай и части от Парагвай и Аржентина. Бразилската планинска земя се характеризира с издигнати цокълни равнини на северозапад, високи планински масиви на изток и пояс с негативни огъвания, заети със седиментни и лавови равнини между тях. Реките изобилстват с прагове и водопади и са със сезонен режим на оттока. На северозапад климатът е субекваториален, а на изток – тропичен. Растителността в двата пояса е представена от сезонно влажни и постоянно влажни гори. Централните части са заети от храстови савани, наречени кампос серадос, а на североизток – от опустинени редки гори, наречени каатинга. Крайните югоизточни и южни части са покрити с вечнозелени иглолистни и широколистни гори и предимно тревисти савани, наречени кампос лимпос.
1.4.1. Северна горска зона – заема крайната северна, ниска част на Бразилската планинска земя.
1.4.1.1. Южноамазонско плато – заема крайните северни, ниски части на Бразилската планинска земя, южно от делтата на река Амазонка.
1.4.1.2. Равнина Мараняо – обхваща крайбрежието на Атлантическия океан, югоизточно от делтата на Амазонка.
1.4.2. Саванен център – обхваща централните платовидни райони на Бразилската планинска земя.
1.4.2.1. Западни Шапади – обхваща крайните западни платовизни райони на Бразилската планинска земя.
1.4.2.2. Вътрешно плато – най-вътрешната, централната част на Бразилската планинска земя.
1.4.2.3. Плато Гояс – заема по-голямата част от щата Гояс.
1.4.2.4. Падина Парнаиба – обхваща горния водосборен басеан на река Парнаиба.
1.4.3. Засушлив североизток – простира в североизточната част на Бразилската планинска земя, в най-източната част на континента.
1.4.3.1. Североизточно плато – заема крайните източни райони на континента.
1.4.3.2. Падина Сао Франсиско – обхваща долното течение на река Сао Франсиско и нейните долни притоци.
1.4.3.3. Хребети Бразилид – простират се източно и южно от долното течение на река Сао Франсиско.
1.4.4. Планински изток и Приатлантическа равнина – обхваща югоиизточните, най-високи части на Бразилската планинска земя и тясната и дълга Приатлантическа равнина.
1.4.4.1. Брегови откос – заема източната най-стръмна част на Бразилската планинска земя, обърната към Атлантическия океан.
1.4.4.2. Брегови Сиери – обхваща най-високи части на Бразилската планинска земя.
1.4.4.3. Приатлантическа равнина – тюсна и дълга крайбрежна равнина, простираща се от долното течение на река Жекитиньоня на север до езерото Патус на юг.
1.4.5. Равнина на Горна Парана – обхваща горния водосборен басейн на река Парана в югозападната част на Бразилската планинска земя.
1.4.5.1. Дяснобрежна Парана – заема водосборните басейни на горните десни притоци на река Парана.
1.4.5.2. Лявобрежна Парана – заема водосборните басейни на горните леви притоци на река Парана.
1.4.6. Влажен Юг – обхваща средното течение на река Парана и цялата територия на Уругвай.
1.4.6.1. Плато Парана – разположено е покрай левия бряг на средното течение на река Парана на територията на Бразилия.
1.4.6.2. Припарагвайско плато – разположено е покрай десния бряг на средното течение на река Парана на територията на Парагвай.
1-4-6-3- Хълмисти равнини на Уругвай – обхваща цялата територия на Уругвай и най-южните части на Бразилия.
1.5. Вътрешни равнини – представляват акумулативни равнини, простиращи се на около 3200 km от север на юг (между 10° и 39° ю.ш.) и заемащи тектонското пропадане между Андите на запад и Бразилската планинска земя на изток, като оста им следва теченията на реките Парагвай и Парана. За тях е характерно последователната смяна на поясно-зоналните типове ландшафти от субекваториалните саванни гори и савани на север (равнините на реките Бени и Маморе), през тропичните редки гори в центъра (Гран Чако), до субтропичните савани, лесостепи и степи на юг (Междуречието и Пампата). Забележителни особености за региона са транзитните реки в Гран Чако и обширните области с вътрешен отток в Пампата. Овлажняването на Пампата намалява от изток на запад, като съответно става смяна на зоналните типове ландшафти – от пампаси, през храстови степи до полупустини.
1.5.1. Субекваториален Север – простира се в Югозападна Бразилия, Североизточно Перу, Северна Боливия и Северозападен Парагвай.
1.5.1.1. Лянос Мохос – простира се в Югозападна Бразилия и Североизточно Перу.
1.5.1.2. Равнини Маморе – простират се в Югозападна Бразилия, между Бразилската планинска земя на изток и Амазонска низина на северозапад.
1.5.1.3. Централно възвишение – разположено е между равнините на река Маморе на север, Лянос Мохос на северозапад, Андите на югозапад и равнината Пантанал на югоизток.
1.5.1.4. Пантанал – обширна равнина заемаща северозападната част на Парагвай и югозападната част на Бразилия в горното течение на река Парагвай.
1.5.2. Тропичен център – заема централните части на Вътрешните равнини в Югоизточна Боливия, Южен Парагвай и Северна Аржентина.
1.5.2.1. Депрасия Парагвай – Парана – в Южен Парагвай между долините на реките Парана и Парагвай.
1.5.2.2. Западно Чако – дълга около 1600 km ивица в Южна Боливия и Северна Аржентина, простираща се покрай източното подножие на Андите.
1.5.3. Субтропичен Юг – обхваща североизточните и източните части на Аржентина.
1.5.3.1. Южно Междуречие – в Североизточна Аржентина между реките Парана на запад и Уругвай на изток.
1.5.3.2. Източна Пампа – простира се южно от столицата на Аржентина Буенос Айрес.
1.5.3.3. Централна Пампа – разположена между Междуречието на изток и Гран Чако на запад.
1.5.3.4. Западна Пампа – простира се между Източната Пампа на изток и Пампаските Сиери на запад в централната част на Аржентина.
1.6. Предкордилери и Пампаски Сиери – заемат западните, централни части на Аржентина, покрай източното подножие на Андите. Изградени са от среднопланински нагънато-блокови масиви, редуващи се с тектонски падини. Климатът е тропичен и субтропичен, предимно сух. Реките са с вътрешен отток. Източните им наветрени склонове са обрасли с ксерофилни гори, а западните подветрени – със сухолюбиви храсти. Ниските участъци, наречени болсони са заети от полупустини и солончаци.
1.6.1. Северни Сиери
1.6.2. Южни Сиери и Болсони
1.7. Патагония – заема най-южните части на Аржентина и архипелага Огнена земя. Представлява плато, постепенно понижаващо се на изток и с умереноконтинентален климат поради „дъждовната сянка“ на Андите. Пресича се от транзитни реки. Почвите и растителността са полупустинни.
1.7.1. Патагонско плато – заема източната, по-ниска част на патагония.
1.7.2. Крайни депресии на Патагония – дълъг и тесен участък между Патагонското плато на изток и подножето на Андите на запад, простиращ на повече от 1600 km от Южните Сиери и болсони на север до архипелага Огнена земя на юг включително.
1.7.2.1. Предандийска падина – дълъг и тесен участък между Патагонското плато на изток и подножето на Андите на запад, простиращ на около 1400 km от Южните Сиери и болсони на север до Магелановия проток на юг.
1.7.2.2. Пропадане около Магелановия проток – заема района на Магелановия проток и архипелага Огнена земя.

2. Анди

2.1. Северни Анди – обхваща Карибските (Венецуелските), Колумбийските и Еквадорските (Екваториалните) Анди.
2.1.1. Прикарибска област – обхваща Карибските (Венецуелските) Анди. Представляват силно разчленени хребети със субекваториален, влажен летен климат, къси и често пресъхващи през зимата реки и са заети от листопадни и вечнозелени гори.
2.1.1.1. Карибски Анди – заема хребета Кордилера де ла Коста простиращ се покрай северното крайбрежие на Венецуела.
2.1.1.2. Планинско обкръжжение на езерото Маракайбо – планини, заграждащи от изток, юг и запад низината Низина Маракайбо, разположени в северозападната част на Венецуела и североизточната част на Колумбия.
2.1.1.3. Низина Маракайбо – обхваща района около езерото Маракайбо в Северозападна Венецуела.
2.1.1.4. Северноколумбийска низина – в Северна Колумбия, по долните течения на реките Магдалена и Каука.
2.1.1.5. Масив Антиокия – в най-северната част на Колумбия.
2.1.2. Северозападни Анди – заемат голяма част от територията на Колумбия и източните части на Панама. Представляват система от ветрилообразно разклоняващи се на север хребети, редуващи се с дълбоки тектонски падини, с активен вулканизъм на юг и ледници по най-високите части. Външните склонове са обилно овлажнени и имат ярко изразен спектър от височинни зони на екваториалния пояс. Вътрешните падини са заети от савани, а крайният север се характеризира със субекваториален климат и растителност.
2.1.2.1. Източни Кордилери – най-източните хребети на Северозападните Анди в Централна Колумбия.
2.1.2.2. Грабен на река Магдалена – простира се между Източните на изток и Централните Кордилери на запад.
2.1.2.3. Централни Кордилери – простират се между дълбоките тектонски долини на реките Магдалена на изток и Каука на запад.
2.1.2.4. Падина на река Каука – простира се между Централните на изток и Западните Кордилери на запад.
2.1.2.5. Западни Кордилери – простират се между долината на река Каука на изток и Тихоокеанската низина на запад.
2.1.2.6. Тихоокеанско крайбрежие – обхваща западното тихоокеански крайбрежие на Колумбия и крайните източни части на Панама.
2.1.3. Еквадорски (Екваториални) Анди – разположени са на територията на Еквадор. Състоят от две основни планински вериги (Източна и Западна), а падината между тях е запълнена продукти от дейността на многочислените вулкани. На югозапад предпланинските равнини имат субекваториален климат с увеличаване на сухотата на юг. В планинските райони са представени всичките планински пояси, от екваториалния до нивалния.
2.1.3.1. Сиера – обхваща планините на Еквадорски (Екваториални) Анди.
2.1.3.2. Коста – простира се покрай западното, тихоокеанско крайбрежие на Еквадор.
2.2. Централни Анди – обхващат Перуанските, Боливийските и Северончилийските Анди и крайбрежните пустини в Перу и Северно Чили.
2.2.1.Перуански Анди – простират се на територията на Перу до 14°30′ ю.ш. Изградени са от успоредно разположени хребети с простиране от северозапад на югоизток и високи вътрешни плата, дълбоко разчленени от реките. Най-високите части имат значително заледяване. Източните влажни склонове са заети от влажни вечнозелени гори (хилеи), вътрешните плата – от високопланинска степ (халка), а западните склонове – от тропически полупустини и пустини.
2.2.1.1. Източни Перуански Анди– разполагат се между долината на река Укаяли на югозапад и Амазонската низина на североизток.
2.2.1.2. Хребети на Централните Кордилери – издигат се между дълбоките долини на реките Укаяли на североизток и Мараньон на югозапад.
2.2.1.3. Перуанско плато – простира се югоизточната част на Перу между Амазонската низина на североизток и Западните Кордилери на югозапад.
2.2.1.4. Западни Кордилери – издигат се между Централните Кордилери и Перуанското плато на североизток и крайбрежните перуански пустини на югозапад.
2.2.2. Централноандийска планинска земя – обхваща Боливийските и Северночилийските Анди до 28° ю.ш. Това е най-широката и най-сложната част на Андите, изцяло разположена в тропичния пояс. Тяхната основа представлява Централноандийската планинска земя със своето вътрешно плато Пуна. Много е характерен контрастът между източните склонове заети от влажни тропични гори, от сухите западни, високопланинското и безотточно пустинно плато Пуна на юг и пустинния тихоокеански запад.
2.2.2.1. Източни хребети – заема най-източни влажни части на Централноандийската планинска земя.
2.2.2.2. Източни хребети на Пуна – представляват източната планинска „ограда“ на високопланинското и безотточно пустинно плато Пуна.
2.2.2.3. Северна Пуна – заема северната част на високопланинското и безотточно пустинно плато Пуна.
2.2.2.4. Южна Пуна – заема южната част на високопланинското и безотточно пустинно плато Пуна.
2.2.2.5. Западни Кордилери – издигат се между високопланинското и безотточно пустинно плато Пуна на изток и пустините Тамаругал и Атакама на запад.
2.2.3. Западни пустини – дълга и тясна крайбрежна ивица по тихоокеанското крайбрежие на Перу и Северно Чили, обхващаща Бреговата Перуанска пустиня и пустините Тамаругал и Атакама в Северно Чили.
2.2.3.1. Брегова Перуанска пустиня – дълга и тясна крайбрежна ивица по тихоокеанското крайбрежие на Перу.
2.2.3.2. Тамаругал и Атакама – дълга и тясна крайбрежна ивица по тихоокеанското крайбрежие на Северно Чили заемаща пустините Тамаругал и Атакама.
2.3. Субтропически Анди – обхващат най-високите ччасти на Андите до 41°30′ ю.ш., разположени на териториите на Средно Чили и Западна Аржентина. Състоят се от две успоредни планински вериги Главни Кордилери и Чилийски Брегови Кордилери с тектонската Междупланинска долина между тях. Отличават се с активен вулканизъм и бързо нарастване на овлажняването от север на юг, определящо смяната на всички природни процеси и ландшафтни типове от полупустини на север и „средиземноморски ландшафти“ в центъра до влажни субтропични гори (хемихилеи) на юг.
2.3.1. Полупустинен Север – между 28° и 32° ю.ш.
2.3.2. Средиземноморски Център – между 32° и 41°30′ ю.ш.
2.3.2.1. Чилийски Брегови Кордилери – разположени са между тихоокеанския бряг на запад и Междупланинската долина на изток.
2.3.2.2. Междупланинска долина – разполага се между Чилийските Брегови Кордилери на запад и Главните Кордилери на изток.
2.3.2.3. Главни Кордилери – тук се издигат най-високите върхове на Андите.
2.3.2.4. Източни масиви – разположени са източно от Главните Кордилери на територията на Аржентина.
2.3.3. Субтропичен влажен Юг – между 41°30′ и 45° ю.ш.
2.3.3.1. Брегови възвишения и низини
2.3.3.2. Главни Кордилери
2.4. Патагонски Анди – съставляват най-южния отрязък от Андите, където Бреговите Кордилери са представени от островни архипелази, а Междупланинската долина – от фиордообразни протоци. Климатът е влажен и прохладен. Има многочислени вулкански конуси. Склоновете са заети от гъсти смесени, предимно вечнозелени гори на север и ниски гори и храсти на юг. Източните, подветрени склонове са обрасли със смесени гори. Има значително количество ледници, а в подножията на планините са разположени големи ледникови езера.
2.4.1. Вулканичен горски Север
2.4.2. Ледников Юг

Световни рекорди

• Най-дългата планинска верига – Анди, 9000 km;
• Най-сухото място на планетата – пустинята Атакама (Чили);
• Най-пълноводната река на Земята – Амазонка, 6520 km;
• Най-големият речен басейн на Земята – на р. Амазонка, 7 млн. km²;
• Най-високият водопад на Земята – Анхел (Венесуела), 1054 m;
• Най-високото разположено плавателно езеро – Титикака, 3812 m;
• Най-големият остров, образуван от речни наноси – Маражо, в устието на р. Амазонка;
• Най-обширната екваториална гора на планетата.

  Основна статия: История на Южна Америка

 

Историята на континента се разделя условно на три периода. Първият е периодът на заселване, разцвет и упадък на автохонните цивилизации (инки и др.). Вторият е епохата на европейските завоевания (Конкистата) и колониализъм (1500 – 1800 г.), когато голяма част от континента е завладяна от две европейски страни – Испания и Португалия. Въпреки неголямата си продължителност, именно на този етап се сформират езикът, културата, икономиката, а също и се поставя началото на държавността на повечето съвременни южноамерикански държави. Периодът след получаването на независимост от повечето държави, от икономическа и социална гледна точка слабо се отличава от колониалния. Той дори задълбочава политическата нестабилност в региона, като през 19 и 20 век предизвиква постоянни намеси от други страни – Съединените щати, Великобритания и др.

Историята на страните от Гвианското крайбрежие следва да се разглежда отделно. Гвиана, Суринам, и в по-малка степен Френска Гвиана, се различават значително от по-голямата част от испанско- и португалскоговорещите страни на континента.

Доколумбова епоха

Най-ранните известни човешки селища в Южна Америка, и Америка като цяло, са на културата Валдивия – по югозападния бряг на Еквадор.

Една от най-ранните известни цивилизации на континента е Норте Чико, на централното перуанско крайбрежие. Въпреки че е култура отпреди откриването и обработката на керамика (началото ѝ е датирано около 3000 години пр.н.е.), монументалната архитектура на Норте Чико може да се сравнява с пирамидите на Древен Египет. Управляващата класа създава търговска мрежа и развито земеделие. Следващата хронологично култура е Чавин – развила се около 900 г. пр.н.е. според някои оценки и археологически находки. Артефактите ѝ са намерени на място, наречено Чавин де Уантар в съвременно Перу, на височина от 3177 m. Чавинската цивилизация просъществува до 300 г. пр.н.е.

По крайбрежието на днешно Перу, около началото на първото хилядолетие от новата ера, се развиват културите Моче (100 – 700 г., по северното крайбрежие на Перу), Паракас и Наска (400 – 800 г.) – с централизирани държави с постоянна войска, развивайки селско стопанство чрез напояване и нови стилове на керамичното изкуство. В Алтиплано и Тиуанако в Боливия (100 г. пр.н.е. – 1200 г.) се развива голяма търговска мрежа, основаваща се на религия.

Около 7 век и Тиуанако, и културата Уари (600 – 1200 г., Централно и Северно Перу) разширяват влиянието си върху андския регион, налагайки урбанизацията на Уари и религиозната иконография на Тиуанако.

Основната култура по земите на съвременна Колумбия е Чибча. Тя създава конфедерация от много кланове (cacicazgos), които имат развита търговска мрежа помежду си. Чибчите са златари и фермери.

Други важни доколумбови култури са: Каняри (в южен централен Еквадор), империята Чиму (1300 – 1470 г., по северното крайбрежие на Перу), Чачапоя и Аймара (1000 – 1450 г., Боливия и южно Перу).

Разполагайки столицата си в големия град Куско, цивилизацията на инките доминира в района на Андите от 1438 до 1533 г. Известна като Tawantin suyu и „земята на четирите области“ на кечуа, тази цивилизация е силно обособена и високоразвита. Управлението на инките се разпростира над близо сто езикови или етнически общности, от 9 до 14 милиона души, свързани с пътна система от 25 00 km. Градовете им се състоят от много нива и са построени с прецизно и несравнимо каменоделство върху планински терен. Поради особеностите на този терен като форма на обработка на земята силно се развива терасираното земеделие.

Европейска колонизация

Първият европеец, достигнал до материка на Южна Америка, е Христофор Колумб през 1498 г. – по време на неговата трета експедиция към „Новия свят“. Неговото схващане, че е достигнал до земи, част от азиатския континент – Индия, е причината коренните му жители да бъдат наречени „индианци“. Първопричината двете Америки да са наречени на мореплавателя Америго Веспучи е считаното за измислено от голяма част от съвременните историци негово плаване от 1497 г.

През 1494 г. Португалия и Испания, двете големи морски европейски сили по това време, в очакване на нови земи (за които се установява, че са открити на запад), подписват Договора от Тордесиляс. В него те постигат съгласие, с помощта на папата, че двете държави ще имат изключителни права (т.нар. дуополия) върху всички новооткрити земи извън Европа.

Договорът създава въображаема линия по меридиан на 370 левги западно от островите Кабо Верде (приблизително 46° 37' западна дължина). Съгласно договора, всички земи на запад от линията (обхващащи по-голямата част от Южна Америка) принадлежат на Испания, а всички земи на изток от нея – на Португалия. Тъй като точни измервания на географската дължина са невъзможни по това време, линията не се прилага стриктно, в резултат на което се стига до португалската колонизация на Бразилия отвъд линията.

От началото на 1530-те, хората и природните ресурси на Южна Америка започват да се експлоатират от конкистадорите, първо от Испания, по-късно и от Португалия. Тези конкуриращи се колониални държави считат земята за своя собственост и я разделят на колонии.

Европейските инфекциозни заболявания (едра шарка, грип, морбили и тиф), към които коренното население на Южна Америка няма имунитет, и системният принудителен труд, като този в хасиендите или известния мита в мините, рязко намалява броя на местното население под испански контрол. След това, за да се замени намаляващата работна ръка, бързо са доведени африкански роби, които са развили имунитет към заболяванията.

Испанците се стремят да обърнат новите си поданици в християнството и бързо да премахнат всички местни културни традиции, които пречат на това. Първоначалните опити обаче са успешни само отчасти, тъй като местните жители просто смесват обредите на католицизма с тези на традиционното идолопоклонство и политеистичните си вярвания. Освен това испанците се стремят да унищожат в същата степен и местните езици, въпреки че именно евангелизацията на римокатолическата църква на кечуа, аймара и гуарани всъщност допринася за запазването на тези езици, макар и само в устна форма.

 

В крайна сметка коренните жители и испанците се смесват, оформяйки местно метиско население. В началото метисите от района на Андите са потомци на индиански жени и испанци. След независимостта на южноамериканските държави повечето метиси са от местни мъже и бели жени или метиски.

Много местни произведения на изкуството са считани за езически идоли и унищожени от испанските изследователи. Това включва множество златни и сребърни скулптури и други артефакти, открити в Южна Америка, които са претопени преди транспортирането им до Испания или Португалия. Испанците и португалците въвеждат на континента архитектурния стил на Западна Европа и спомагат за подобряването на инфраструктурата със строежа на мостове, пътища и канализационни система на новооткритите и новозавладени градове. Те също така допринасят за увеличаване на икономическите и търговските отношения не само между Стария и Новия свят, но и между различните южноамерикански райони и народи. Разпространението на португалския и испанския език на континента обединява множество различни култури в Южна Америка, които преди това са били разделени.

Деколонизация

  Основни статии: Войни за независимост на испанските американски колонии и Независимост на Бразилия

 

Европейската Полуостровна война (1807 – 1814), част от всеобхватните Наполеонови войни на Стария континент, променя политическата ситуация и за испанските, и за португалските колонии. Наполеон нахлува в Португалия, но кралската династия Браганса успява да избяга в Бразилия. Бонапарт обаче привиква и арестува испанския крал Фернандо VII и назначава на негово място собствения си брат. Това предизвика силна народна съпротива в Испания. Създадена са хунти, които да управляват от името на пленения крал.

Много градове в испанските колонии обаче се смятат за еднакво упълномощени да назначат местни хунти като тези в Испания. Това насърчава движенията за независимост и автономия сред местните патриоти и предизвиква войни срещу роялистите, които подкрепят испанската власт над Северна и Южна Америка. Хунтите, както в Испания, така и в Северна и Южна Америка, насърчават идеите на Просвещението. Пет години след началото на войната Фернандо VII се завръща на трона и започва реставрация на кралския абсолютизъм, като роялистите взимат надмощие в конфликта.

Независимостта на Южна Америка е постигната най-вече чрез усилията на Симон Боливар от Венецуела и Хосе де Сан Мартин от Аржентина, двамата най-важни Освободители (исп. Libertadores). Боливар застава начело на голямо въстание на север, а след това повежда армията си на юг към Лима, столицата на Вицекралство Перу. В същото време Сан Мартин повежда армия през Андите, заедно с чилийски изгнаници, и освобождава Чили. Той организира флота за да достигне Перу по море, и иска военна помощ от различни бунтовници във вицекралството. Двете армии най-накрая се срещат в Гуаякил, Еквадор, където обграждат Кралската армия на испанската корона и я принуждават да се предаде.

В обединеното кралство Португалия, Бразилия и Алгарве, през 1822 г. Педро I (също известен като Педру IV, крал на Португалия), син на Жуау VI, обявява Бразилия за независимо кралство, което по-късно се преименува в Бразилска империя. Въпреки лоялността на португалските гарнизони в Баия и Пара, независимостта е дипломатично приета от короната в Португалия, при условията на големи обезщетения, изплатени от Бразилия.

Новите независими държави започват процес на разделяне и прекрояване на границите с няколко граждански и международни войни. Някои страни, създадени от провинциите на по-големите страни, остават да съществуват и до днес (като Парагвай или Уругвай), докато други отново са възстановени в границите на бившите си страни (като например републиките Ентре Риос и Риу Гранди).

Съвременна история

 

В началото на 20 век трите най-богати южноамерикански държави, Аржентина, Бразилия и Чили, бързо започват голяма и скъпа надпревара във военноморското въоръжаване, която е катализирана от въвеждането на новия тип боен кораб, дреднаута. В един момент от надпреварата аржентинското правителство похарчва една пета от целия си годишен бюджет само за два дреднаута, на цена, която не включва последващите разходи за услуги, които например за бразилските кораби достигат 60% от стойността на първоначалната покупка.

След средата на 20 век континентът се превръща в бойно поле на Студената война. Някои от демократично избраните правителства на Аржентина, Бразилия, Чили, Уругвай и Парагвай са свалени от власт и заменени от военни диктатури през 1960-те и 1970-те години. За ограничаване на опозицията техните правителства задържат десетки хиляди политически затворници, много от които са измъчвани или убити, често с международни координирани действия на две или повече диктатури. Те поставят собствените си действия в доктрината на САЩ за Студената война за националната сигурност, срещу вътрешна подривна дейност. От икономическа гледна точка диктатурите започват прехода към неолибералните икономически политики.

Аржентина и Великобритания водят Фолклендската война през 1982 г. През 1980-те и 1990-те години Перу страда от вътрешен конфликт. В Колумбия също има подобен конфликт, макар и понастоящем уталожен, който започва през 1964 г. със създаването на марксистката партизанска група FARC-EP и след това включва няколко нелегални въоръжени групи с лява идеология, както и частни армии на наркобарони. Много от тях вече не съществуват, като е останала само малка част от ELN, заедно с по-силната, но също намалена значително FARC. Тези леви групи контрабандират наркотици от Колумбия за финансиране на техните операции, но също използват и отвличания, бомбени атентати, противопехотни мини и убийства като оръжия за сплашване.

 

Революционните движения и десни военни диктатури са обичайни след Втората световна война, но от 1980-те години насам на континента широко се разпространява вълна на демократизация и демократични управления. Въпреки това обвиненията в корупция са все още много чести, и няколко страни са застигнати от кризи, които довеждат до оставката на правителствата им, въпреки че в повечето случаи те се дължат на масовите граждански протести.

Международната задлъжнялост се превръща в тежък проблем за страните от континента в края на 1980-те, а някои страни, макар че имат силни демокрации, все още не са развили политически институции, способни да се справят с подобни кризи, без да прибягнат към нетрадиционни икономически политики. Показателен е примерът на Аржентина с икономическата ѝ криза в началото на 21 век. През последните години на 20 и първите години на 21 век се наблюдава развитие на регионалната интеграция със създаването на чисто южноамерикански институции като Андската общност, Меркосур и UNASUR. За отбелязване е, че с избора на Уго Чавес във Венецуела през 1998 г. в региона започва така нареченият „розов прилив“ – процесът на избирането на леви и левоцентристки правителства в повечето страни от района, с изключение на Гвиана, Перу и Колумбия.

• Хронологична таблица за откриване и изследване на Южна Америка

 

Населението на Южна Америка е около 420 милиона души. Основната част от него са метиси, потомци на местните индианци и преселници от Европа, главно испанци и португалци. Индианците, предимно от етническите групи кечуа и аймара, са мнозинство от населението на Боливия и Перу. Потомците на европейци са най-значителна група в Аржентина, Уругвай и Чили.

В Южна Америка живеят и голям брой хора с африкански произход, най-многочислени в Гаяна, Бразилия, Колумбия, Суринам, Френска Гвиана и Еквадор. В Гаяна и Суринам най-големите етнически групи са на преселници от Южна и Югоизточна Азия. В много южноамерикански страни, особено в Бразилия, има значителни общности на японци, китайци, араби.

 

Южноамериканците са културно повлияни от най-вече от коренното население, но и от историческите връзки с Пиренейския полуостров и Африка, както и от въздействието на масовата култура от САЩ, заедно с въздействието на вълните от имигранти от цял свят.

Южноамериканските нации имат богато музикално разнообразие. Някои от най-известните жанрове включват валенато и кумбия от Колумбия, самба и боса нова от Бразилия и танго от Аржентина и Уругвай. Също така добре известен е некомерсиалният жанр нуева кансион, основан в Аржентина и Чили и бързо разпространил се в останалата част на Латинска Америка. Хората от перуанското крайбрежие създават дуа или триа на китара и кахон в метиските южноамерикански ритми на маринера (от Лима), тондеро (от Пиура), популярния през 19 век креолски валс (или перуански валс) и парагвайската гуарания от началото на 20 век. Музиката на Бразилия има създадена поп-рок индустрия, както и голямо разнообразие от други музикални жанрове, на португалски език.

Испаноезичната литература на Южна Америка е получила значително световно признание, особено с т.нар. „латиноамерикански бум“ през 1960-те и 1970-те години и появата на автори като Марио Варгас Льоса, Габриел Гарсия Маркес, Пабло Неруда и Хорхе Луис Борхес. Бразилецът Машаду ди Асис, писател-реалист от 19 век, е смятан от мнозина за най-големия бразилски писател. Сред неговите почитатели са Жузе Сарамагу, Карлос Фуентес, Сюзън Зонтаг и Харолд Блум.

В днешно време бразилецът Паулу Коелю е един от най-четените и превежда автори. Бестселърът му „Алхимикът“ е преведен на 73 езика, и е една от най-четените книги в света.

 

Общомедия разполага с мултимедийно

съдържание за: Южна Америка

• Географска информация
• Южна Америка