„История славянобългарска“ (оригинално заглавие: Исторїѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народѣ и ѡ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битїа болгарскаѧ) е първото възрожденско произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760 – 1762 г.
Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765). Приема се символично за начало на Българското възраждане.
История славянобългарска | |
Исторїѧ славѣноболгарскаѧ | |
Първа страница от черновата на Паисий на „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“ | |
Автор | Паисий Хилендарски |
---|---|
Създадена | 1762 Хилендарски и Зографски манастир, Света гора |
Първо издание | 1762 г. |
Оригинален език | смес от говорим български и черковнославянски |
Жанр | Историография |
Вид | ръкопис |
Следваща | Многобройни ръкописни преписи |
бележки
| |
История славянобългарска в Общомедия |
Творбата на светогорския монах Паисий е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание.
За целите на администрирането, в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният рум миллет бил под върховенството на фанариотите от Цариградска патриаршия. Като част от религиозната общност на този миллет, българите започнали, особено в градовете, да се гърчеят.
Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.
„Ползата от историята“ ("Полза истории") представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.
„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ ("К хотещин читати") е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали родолюбците. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.
Представлява компилация от трудове на различни историци като „Славянското царство“ на Мавро Орбини, „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и др. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.
Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки...“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“ („Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“.) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).
„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.
Написаната от Паисий Хилендарски чернова е запазена и се съхранява в мястото ѝ на написване - библиотеката на Зографския манастир в Света Гора, Атон.
През 1984 г. българските разузнавателни служби, ДС, подменят с копие оригиналната чернова и я изнасят в България, тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 1990-те години. През 1998 г. по инициатива на президента Петър Стоянов, тя е върната отново в Зографския манастир.
Известни са близо седемдесет преписа на историята. Най-ранните преписи са:
Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.
Преписи през 40-те години на XIX век:
Славейков е бил 15-годишен, а Шишков на 12 години. В края на XIX век тези хора са и разпространители на словото на Паисий.
Преправен вариант на „История славянобългарска“ е от отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будим (западната част на Будапеща) от Христаки Павлович.
Първото печатно издание на пълния оригинален текст е подготвено от Йордан Иванов и публикувано през 1914 г. от БАН.
През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ издава фототипно преписа-белова както и преведените от Петър Динеков текстове на новобългарски език.
„История славянобългарска“ е превеждана на немски, новогръцки, английски, полски и френски.
This article uses material from the Wikipedia Български article История славянобългарска, which is released under the Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 license ("CC BY-SA 3.0"); additional terms may apply (view authors). Съдържанието е достъпно под условията на лиценза CC BY-SA 4.0, освен ако не е посочено друго. Images, videos and audio are available under their respective licenses.
®Wikipedia is a registered trademark of the Wiki Foundation, Inc. Wiki Български (DUHOCTRUNGQUOC.VN) is an independent company and has no affiliation with Wiki Foundation.