Иван Радоев: български поет и драматург

Носител на извънредна награда за цялостно творчество, присъдена от Международната академия на изкуствата в Париж.

Иван Радоев
Роден	30 март 1927 г. Пордим, Царство България
Починал	10 юли 1994 г. (67 г.)
Професия	редактор, драматург
Националност	България
Жанр	стихотворение, драма
Дебютни творби	1939
Известни творби	„Човекоядката“
Съпруга	Весела Радоева
Деца	Иван Радоев
Уебсайт	Страница в IMDb

Завършва гимназия в Плевен. През 1945 година е приет за член на Работническия младежки съюз. Участва в строежа на Хаинбоаз по време на бригадирското движение. Следва право (1947 – 1949) и българска филология (1949 – 1951) в Софийския държавен университет. Редактор във в. „Стършел“, в. „Родни криле“, сп. „Български воин“. Драматург в Народната опера в София (1963 – 1968), главен редактор на Българската телевизия, драматург на театрите „Сълза и смях“ (1970 – 1972) и „София“ (1972 – 1986), на театъра в Перник (1986 – 1990).

От края на 40-те години Радоев е автор на първия любовен цикъл, печатан след септември 1944 година, станал повод за бурна дискусия. По юношески чистата романтично обагрена лирика е възприета от нормативната критика като „сексуално-буржоазна“, „еротична“, „порочна“, „упадъчна“. Постепенно упреците за „вредителството“, за липсата на „идейно здраве“ се прехвърлят върху личния живот на поета. Той е принуден да напусне София и да се установи в Сливен и Бургас. Радоев е един от създателите на т. нар. лирична драма през втората половина на 50-те години. В малките пиеси „Джудо“, „Петрол“, „Ромео и Жулиета“, „Моцарт“ от 1986 година за първи път в българската драматургия са представени младежките несъгласия и бягства, станали причина за спирането на спектаклите.

Литературна анкета с Иван Радоев публикува Мария Гарева през 1987 година.

На негово име са наречени Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Плевен и улица „Иван Радоев“ в квартал „Овча купел" в София, недалеч от Нов български университет.

Министерство на културата, община Плевен и Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ организират Национален конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“.

Поезия

• „Шумят знамената“ (1951)
• „Пролетно разсъмване. Стихотворения“ (1953)
• „Стихотворения“ (1958)
• „Баладична поема“ (1960)
• „Един бял лист“ (1975)
• „Стихотворения и поеми“ (1978)
• „Грешни сънища. Стихотворения и поеми“ (1987)
• „Песъчинки – животинки“ (1990)
• „Бяло потъване. Децими. Феникс“ (1992)
• „Да бъде любов“ (1993)
• „Ракия за Бога“ (1994)

Посмъртни издания

• „Автентичният абсурд“ (2001, интервюта)
• „Свързване“ (2007, избрани стихове)
• „Чудо“ (2007, избрани пиеси)

За него

• Мария Гарева. Иван Радоев. Литературни анкети. София, 1987.
• Росица Димчева. Скокове през времето: Иван Радоев – духовен опит и творчество. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993, 133 с.

• „Светът е малък“,
• „Юстинианова монета“,
• „Голямото завръщане“,
• „Червено и кафяво“,
• „Пожарът“,
• „Садал и Орфей“,
• „Човекоядката“,
• „Биволът“,
• „Чудо“,
• „Кълбовидна мълния“,
• „Сън“,
• „Вангела“,
• „Упи или Театърът в края на века“ и др.

• От и за Иван Радоев в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
• Иван Радоев в Литернет
• Текстове на Иван Радоев в Литературен клуб
• Поезия и преводи на Иван Радоев в Литературен свят
• Произведения на Иван Радоев в   Моята библиотека

За него

• Найден Вълчев, „Дашката. Спомени за Иван Радоев“, в-к „Литературен форум“, бр. 7 (491), 19 февруари 2002
• Богдана Паскалева, „Чудо“-то на Иван Радоев – геополитика и мистика“, електронно списание LiterNet, 7 юли 2007, № 7 (92)
• Боян Папазов, „Иван Радоев за себе си: „Аз съм милионер по дух“ (Режисьорска експликация от Боян Папазов) Архив на оригинала от 2014-10-18 в Wayback Machine., public-republic.com, 28 октомври 2008
• Роберт Леви, „Иван Радоев – пророкът на „драматичната комедия“, в. „Политика“, 23 март 2007
• Младен Киселов, „Достойнството – темата на Иван Радоев“, в. „Дневник“, 31 март 2012
• „Вдовицата на Иван Радоев: Няма негова пиеса, която да не е излязла с адски мъки“, интервю на Жени Веселинова, в. „Новинар“, 3 октомври 2014